Работя в сиропиталището от 15 години. Новата година е най-желаният празник за децата, които живеят тук. В същото време най-тъжното. Колкото и да се опитваме да го направим забавно, камбанките отиват от децата. За по-възрастните организираме сладка маса при условие, че те сами я почистват. Ако дойдат доброволци, броят на децата може да бъде увеличен. Но това не е всичко.
Знаем, че всеки път, когато всички деца мислят за едно нещо, така че да има родители, които биха искали да ги отнесат от тук. Колкото по-възрастни стават, толкова по-малко вероятно е това да се случи.
Един ден на 31 декември в нашия дом за сираци пристигна кола от транспортна фирма. Те разтовариха куп кутии, съдържащи нови телевизори, лаптопи и друго оборудване. Имаше отделна чанта от червен сатен с подаръци. Те имаха интересни надписи, които даваха възможност да се определи на кого трябва да се подари подаръкът. Например за най-икономичното момиче или за най-атлетичното момче. Подаръците бяха раздадени на собствениците им лесно, което подобри настроението на децата пред очите ни.
Стигнахме до подаръка, където беше казано „за най-малкия“. И всички започнаха да задават въпроси: по възраст ли е? по височина? за момче? или за момиче?
Никой от възрастните не можа да даде отговор. Изведнъж Илюша се приближи до мен. Умно момче на 4 години. Той каза:
- Зоя Петровна! Знам на кого е този подарък. Той е за онова дете, което още не е сред нас. Този, който се появява първи през Нова година в нашата къща и трябва да я получи. Той ще бъде най-малкият сред нас. В смисъл, че той ще знае най-малко за живота в сиропиталище.
Тази идея много се хареса на всички.
По-късно се оказа, че този луксозен подарък и празник за Нова година за децата е уреден от нашия бивш възпитаник. Владее програмирането и отива да работи в Европа. По едно време Алексей, както се наричаше този възпитаник, беше най-малкият сред всички момчета. Дълго се тревожеше за височината и теглото. Успокоявах го и винаги казвах: от малки деца винаги израстват големи таланти!
